He taught me there’s a place on a man’s back where, if you sink a blade in, you can pierce his heart and sever his spine, all at once.

Единствено, когато изгубиш онова, което си притежавал, разбираш истинската му стойност, заедно с всички онези малки неща, които по принцип можеше да сториш само, ако беше получил още един шанс, още една прошка, още един миг, още един ден, още една секунда, някъде на различно място, някъде, където мечтите можеха да се превърнат в част от реалността, защото тя нямаше да може да те застигне още веднъж, унищожавайки те. Само ако…
Повечето хора губеха малки неща и получаваха по-нататъшен шанс в живота си, за да поправят всичко това. Други, като Него, нямаха този късмет, защото им се отнемаше единственото, което не можеше да бъде върнато по никакъв начин. Животът.
Би излъгал, ако кажеше, че помнеше каква бе била смъртта му. С разстояние на годините, не помнеше нито дали е изпитал ужас, дали бе искал да заплаче, да се моли за живота си или бе посрещнал последните си мигове като мъж. Като чудовище.. Единственото, което помнеше, бе чувството за давене. То не идваше с конкретен спомен за как тялото му се бе почувствало, а по-скоро умът. И той бе бил изключително тих. Независимо колко пъти се опитваше да пресъздаде отново и отново смъртта си, знаейки, че няма как да се почувства по абсолютно същия начин, защото не бе останало нищо от него, което да умре отново. Ала въпреки това опитваше… подобно на повредена обладана от необясними духове, кукла. Повтаряше я отново и отново, понякога опитвайки се да бъде изобретателен, което го превръщаше в чудовищен образ за онзи, който можеше да го види. Но никой, никога не го виждаше. Единственото, което имаше значение бе, че губеше дори и минимален контрол над тялото си, докато съзнанието му оставаше болезнено изострено към последните мигове на съществуването му.