Perhaps it is the sibling duo you should watch out for. Their anger is rumored to burn like a supernova; violence unrestrained.

- Тук съм, - изрече достатъчно силно, за да я чуе той и да се обърне. - Не е нужно да се обаждаш на шерифа или да създаваш пукнатини из града. Знаеш, че винаги се връщам при теб.
- Съжалявам. - Бе толкова изтощен, че можеше дори да не изрече тази единствена дума, защото така или иначе вече не бе сигурен дали вината бе негова, или бе нейна. Нямаше и значение. В края на деня всичко, което имаше значение бе, че тя се върна.
Дори и да не бе очаквала това като отговор, Нел се постара да не го издаде с нищо. Макар и стояща надалеч, очите ѝ го виждаха по-ясно от всякога - може би защото долавяше всяко нещо, което пътуваше из вените и нервната му система. Двамата бяха свързани много по-силно отколкото останалите семейства - не само защото бяха близнаци, не само защото една магия пътуваше из вените им, но и защото споделяха една душа, разделена между двама им. А там, в празното пространство където бе половината липсваща душа във всеки един от тях, се таяха най-големите им грехопадения.
Зъбите ѝ се впиха в долната ѝ устна, докато пристъпваше напред. Стигайки до него, момичето приклекна, протягайки ръката си напред. Постави я на коляното му, възпирайки нервния трепет на крака му.
- Вече е минало. Тук съм. Нека почистим тази каша.
Вдигайки леко глава, погледът му неволно спря върху нейния. Вгледа се, а близостта му позволяваше да забележи всички онези малки детайли като златистите нишки в кафявите ѝ очи, като магията, течеща из вените ѝ и придаваща на очите ѝ особен блясък; като малките трепети по лицето ѝ, което бе и най-далечната точка, до която в момента можеше да се разпростре погледа му.
- Зарежи го. Може да почака да утре.
- Кажи ми какво да направя, за да се почувстваш по-добре. - Топлината в гласа ѝ бе измамна. Можеше както да го подмамва към още по-голяма грешка, така и да го приласкава към онова от което най-много имаше нужда.
- Не е нужно да правиш нищо. Достатъчно е, че си тук. Знаеш, че винаги ми минава.
И бе прав. Гневът му познаваше четири фази и те винаги се разкриваха в една и съща болезнено позната и дразнеща последователност - раздразнение, гняв, вина и себеомраза, а в момента се намираше някъде по средата между последните две. Току-що бе преодолял вината и пристъпваше към себеомразата и нищо не бе способно да я накара просто да изчезне. Но тя, Нел, правеше пристъпите по-леки за приемане. Сякаш точно колкото бяха опасни, толкова бяха и нужни един на друг или поне тя му бе нужна. А това подтикваше и тази извратена форма на любов, граничеща с почти пълно обсебване, която Рейдън изпитваше към нея.
- Знаеш, че на мен също винаги ми минава. - Бе тихият отговор на сестра му, докато очите ѝ със странна и рядко появяваща се топлина обхождаха чертите на лицето му. Погледът ѝ се спря в разпилените му, стърчащи на всички страни коси и тогава, без много да го обмисля, Елеанор посегна, вкарвайки в ред колкото бе възможно повече от кичурите. - - Ела, нека махнем тази кръв от теб. Знаеш, че никога не съм харесвала мириса ѝ. Повдига ми се.
Макар и тя да водеше, винаги бе имала чувството, че стои до него. В първите си съзнателни години дори бе имала чувството, че е винаги зад него - зависима и неспособна да се грижи за себе си, защото той, близнакът ѝ, винаги бе на една малка крачка разстояние, предпазвайки я от глупавите грешки, които се вихреха в ума ѝ. И въпреки че той никога не бе изричал нищо в тази насока, а точно обратното - винаги се бе грижел тя да е по-добре от него, отровното чувство никога не бе изчезнало напълно от гърдите ѝ.
Пристъпвайки напред към мивката, преди още да бе посегнал към кранчето на студената вода, червенокосият мъж забеляза отражението си върху огледалото и изпита силното желание да отвърне погледа си. Миг по-късно обаче в полезрението му остана крехката фигура на сестра му.
- Добре ли сме сега? - Попита няколко минути по-късно, обръщайки се отново към нея, и влажните му пръсти уловиха кичур от косата ѝ, заигравайки се с края му.
Докато мократа му ръка докосваше косата ѝ, със своите тя обхвана другата му, свободна такава, поднасяйк разранените му кокалчета към устните си, целувайки ги леко. Дори не бе нужно да прошепва нещо, защото връзката, която споделяха бе толкова силна, че тялото му винаги бе откликвало на магията в нейното.
- Да. - Докато издишваше кратката дума срещу кожата му, от раните не бе останала и следа. Вдигайки поглед към него, една самотна сълза се спусна по лицето ѝ. - Обичам те. Никога не го забравяй.
Усещаше я. Вкуси соления вкус на сълзите ѝ и горчивият такъв на тъгата в душата ѝ още преди да бе вдигнал погледа си, за да всичко това, изписано върху лицето ѝ. Щом го направи, остави кичурите да се изплъзнат от пръстите му и същите докосна бузата ѝ, изтривайки сълзата. Същите тези пръсти се плъзнаха по челюстта ѝ и се заровиха в червените ѝ коси, придърпвайки я по-близо до него. Накараха я да отпусне главата си върху рамото му, въпреки че Рейдън не бе кой знае колко по-висок от сестра си. Вдиша от аромата ѝ, след което въздъхна, отдръпвайки леко главата си назад, за да срещне погледа ѝ.
- И аз те обичам, Нел. Повече от всичко в този свят. Повече от себе си.