“They say the sea is cold, but the sea contains the hottest blood of all, and the wildest, the most urgent. “

Това е сън.
Всичко е просто сън.
Те всички очакваха. Първата ми стъпка. Моят сигнал. Реакцията ми, може би.  Усещах дъха им по кожата си; как се разстилаше по врата ми, гъделичкайки я като морски бриз; как всеки отделен се сливаше с останалите и след това се губеше из тежкия въздух.
Затворих очи. Вдишах дълбоко, потапяйки се в атмосферата около себе си. Вдишах всяка емоция по отделно, защото всяка една от тях имаше различно ухание. Деликатно ухание като на роза. Женски парфюм, може би. Такъв, който излъчваше невинност. И сладко. Напомняше вкуса на горски боровинки. И още нещо - нещо необятно, непознато, пленително.
Потъвах все по-надълбоко в мрака. Губех се, позволих му да достигне до всяко кътче от съзнанието ми, дори до липсващата ми душа. За да се преродя отново.
Докосни ме… Протегнах ръка напред и пръстите ми срещнаха мрамор. Не, не беше мрамор, но нещо близо до това. Млечна кожа, студена от векове. Ноктите ми оставиха следи, които бързо изчезнаха.
Нежно… И въздухът натежа сякаш вече не бях сама, а около мен имаше стотици, хиляди. Горещият дъх по кожата ми ме изкушаваше. Отново се чувствах уязвима. Отново позволявах да бъде сломена, макар че нямах спомен да се бе случвало преди. Въпреки това понякога чувствата бяха по-искрени от спомените.
Опитай. Въздухът напусна белите ми дробове рязко, болезнено. И тогава отворих очи. Вгледах се в мрака и различих нещо в дъното. Нещо познато. Откъснах се от тълпата без да имам спомен кога и как бях достигнала средата на помещението. Задържах погледа си върху едрите цветове на растението. Колко ли трудно беше да се открие? Бях виждала само още едно, преди доста време, на един хълм.
Погледнах назад, търсейки с поглед... нещо някого, ала вместо него открих зловеща гледка. Аз ли го направих? Кога? Погледът ми попадна върху един труп и след това върху втори. Кога? Дори не попитах защо, а може би трябваше.
Нечий тих глас разбъркваше и без това обърканите ми мисли. Поставих ръката си върху гърдите на непознатия, внезапно изникнал сякаш от нищото, за да го отблъсна, но малки кристалчета покриха кожата му. Ледът твърде бързо обгърна сърцето му и го притисна толкова силно, че то или замръзна, или се пръсна вътре от цялото това напрежение.
Най-лошото бе, че не изпитах съжаление. Не го изпитах дори когато отдръпнах ръката си и фигурата падна назад. Лицето се пропука, а тялото се прекърши на две както ставаше с някоя наистина стара мраморна статуя.
***
Луната се отразяваше върху гладката повърхност на езерото и сребристи вълни играеха по тавана, а тъмнината наоколо никога не бе изглеждала толкова приласкваща и приятна, колкото я чувствах сега. Сякаш ѝ принадлежах, както и тя на мен.
Отпуснах отново глава върху гърдите му, оставяйки равномерните удари на сърцето му да се превърнат в единствения звук, в нежна мелодия, която да ме примами обратно към съня, въпреки че не изпитвах умора. Напротив, сякаш току-що бях почерпала сила от всичко и в момента тя бълбукаше във вените ми, разливаше се като приятна топлина из цялото ми тяло. И тогава се усмихнах.

+ За разлика от майка си, която е опитала да потисне природата си и да живее обикновен човешки живот, след като се влюбва в простосмъртен, Ирини винаги е била привлечена от това, което е.
+ Все още млада и неопитна и жадна за нови приключения, Ирини допуска грешката да се влюби и за кратко се оказва в капан на създание, което се възползва от нея по всеки един възможен начин, докато тя не съумява да се измъкне от влиянието му. Оттогава рядко допуска някого до себе си, като мнозина вярват, че цената на свободата ѝ е била именно душата ѝ.