When your dreams all fail аnd the ones we hail аre the worst of all.. And the blood’s run stale, look into my eyes. It’s where my demons hide.

feel my heat, look into my eyes.. where my demons hide.

Тъмнина. В нас самите. Проскърцва изневиделица в нас, когато най-малко я очакваме. За да ни даде... Какво? Частица жив живот? Частица живо изкуство?
Тъмната искра. Да говорим за нея открито. Без драми. Без маски. Разтърсващо. Отърсващо. Стихийно.
Тъмната искра. Онази скрита противоположност на това, което мислим за себе си. На това, което представяме себе си в делника. На това, което проектираме в уютните си домове. Тя е онзи дявол, който проблясва в очите, когато сърцето ни трепне спонтанно. Тя е безароматна. Неромантична. Недобронамерена. Но с дъх на магия. С дъх на яркост и изкуство. Тя е моментът, в който слагаме точки и удивителни... ей така - нелогично и неразумно. Тя е моментът, в който думите на писателя се изсипват сами върху смачкания лист хартия. Моментът, в който ръката на художника трепва и започва да го води до завършеността на съживената картина. Моментът, в който танцьорът забравя заучените стъпки и се слива с музиката. И тя се излива от него, през него. Моментът, в който шумно и безапелационно изстрелваме своята истина в лицето на света. Тя е моментът, в който спираме да следваме. И започваме да водим. Живота си. В посока, към която никога не сме си представяли, че бихме поели. Но го правим с непредвидена смелост, защото там има нещо повече от просто... съществуване. Защото само с нея ставаме докрай раними. Докрай открити. Докрай екстремни. Докрай раздадени и истински. Докрай творящи.
Тъмната искра. Моментът – противовес на всичките ни очаквания.
Тъмната искра. Проблясваща в тъмното. В нас. Сред нас. За да даде мъничко свобода. Свободата да създаваме себе си. Такива, каквито наяве не смеем да бъдем.
Тъмната искра. Подарък и проклятие. Да. Тя е всичко това. И нищо повече.


А аз...тъмна искра сред милион искрящи тъмнини.
И нищо повече..
♤ ♤ ♤
A long time ago..The Change.
Та, какво имам да губя?
Поемем със смела крачка напред. Вървя няколко минути без да спирам. Просто крачки. Просто тишина. Просто смърт.
Влагата се пропива навсякъде по мен. Очите ми започват леко да се насълзяват. Те изобщо бяха ли изсъхвали днес..Отделям тежка въздишка. Облизвам устните си и се спирам за момент. Оглеждам се. Заобиколена съм от високи еднотипни дървета. Наредени като на домино. Дъхът ми се извива грациозно в тъмнината. Кръстосвам ръце пред гърдите си. И все пак не се обръщам назад. Повдигам рамене,говорейки сама със себе си. Продължавам напред. Навлизам все по-дълбоко, там, където едва ли е стъпвал човешки крак. Тревата е неотъпкана. Въздухът-адски сгъстен. Отново ми тежи на гърдите. Не знам дали се побърквам или гласовете в ума ми отново започват да се будалкат с мен, но се кълна, че с всяка следваща стъпка, крясъците стават все по-силни и лесно уловими. Клоните на дърветата се размърдват,изведнъж се извива силен вятър, който ме кара да присвия клепачи. Мъча се да видя какво се случва на няколко метра пред мен, но съм твърде заслепена и с прашинки в очите.

Ръката му се вкопчва в моята. Отскачам назад като опарена. Чувствам се като в някой хорър. Обаче ужасът е реален. В далечината, която скоро скъсява дистанцията си, погледът ми фокусира обезумяла хрътка, идваща насам. Мъжът, видимо ранен, ме тегли напред,говори някакви неща, голяма част от които не разбирам. Прехвърлям ръката му зад врата ми и прикрепям тялото му. Минутите,в които се опитвахме да избягаме от съществото, което се изпари като дим, изтощават  напълно организма му и той пада на земята,поваляйки и мен със себе си. Мокрите листа подслоняват телата ни. Мамка му. А мислех,че не може да стане по-зле.
Треперещите ми от уплаха длани потупват страните на лицето му.
-Ей, събуди се! Чуваш ли ме..
Изглежда като преминал през Ада. Паднал ангел? Омастиляващ душата ми в черно капка по капка.