drag my dark into the dawn;;

•470 years ago•
Момичето идваше до реката всеки ден. В началото го правеше от необходимост; водата в реката беше изненадващо бистра, за да бъде за предпочитане дори от хората, които живееха по-далеч. Често се гневеше, че изпращаха нея, съвсем сама. Но един ден промени всичко и я накара да се буди рано сутрин с желание и да прекосява гората, водена от чисто момичешко вълнение.
Спомни си, когато го видя за пръв път. Снегът бе натрупал и тя се затрудняваше да прекоси последните преспи, за да стигне до реката. Проклинаше на глас всички богове, решили да им изпратят такова ужасно време. Покрай нея премина нещо бързо и ловко. Объркана, тъмнокосата се огледа. Очите ѝ се спряха на лисица, която спокойно я наблюдаваше от другия край на реката.
-Как успя да стигнеш там толкова бързо? -Попита момичето, без да очаква отговор. Ала нещо в животното ѝ се струваше различно. Необичайно. Погледът ѝ обходи дивото създание с любопитство, докато не забеляза, че зад гърба на лисицата лежеше не една, а цели девет пухкави опашки. Потърка очи, за да погледне животното отново, убедена, че ѝ се е привидяло. Ала лисицата я нямаше. Извърна се бързо, за да я потърси и едва не сблъска тялото си с това на висок мъж, появил се изневиделица. Отстъпи назад изплашено, преди да го погледне в лицето.
Косите му бяха огнени, а очите му -зелени изумруди. Нещо в тях я накараха да си спомни за животното от преди няколко секунди.
-Кой си ти? -Попита.
-Астерион. -Отвърна той спокойно. -И съм тук да сбъдна всяко твое желание.

•few years ago•

-Не трябваше да сключваш сделка с него. Знаеш, че сделката с китсуне струва скъпо. А Астерион? - Вещицата поклати глава, намерила за ненужно да завърши изречението си. Стари и лукави създания, като него, често успяваха да накарат млади и невинни души да се вплетат в коварните им мрежи. Обещания за сила, мощ, за сбъдване на желания и мечти, но на каква цена?
-Поисках отмъщение. Нищо друго! Само справедливост за онзи, убил любимия ми. -Проплака девойката, все още неосъзнала тежестта на собствените си действия.
-И той изпълни ли го?
-Изпълни го.
-Дойде ли после при теб?
-Не.
-Значи не е прибрал плащането си. Но ще го направи, рано или късно. И ще иска най-скъпото ти.
-Нямам какво да му дам.
-Още не.

•few hours ago•

-Мамо! -Викаше радостно момченцето, докато тичаше из снежната градина. Мъж и жена го наблюдаваха усмихнато, сякаш представляваше целия им свят. Бяха загърбили страха от очакването на Астерион. Не беше дошъл цели шест години, защо да го прави сега? И макар жената да притежаваше всичко, за което е мечтала,отдавна не мислеше за висящия дълг към китсунето. Ден след ден се научаваше да живее само в настоящето, оставила думите на вещицата някъде, в някоя малко и забравено кътче на своето съзнание.
-Мамо? -Обърканият и любопитен глас на детето върнаха майка му в реалността. Можеше да се закълне, че с ъгълчето на окото си зърна силует на някакво животно, но когато се обърна, имаше само сняг. -Мамо? -Върна очи на сина си, само за да види фигурата на висок мъж, надвиснала над него.
Съпрузите избързаха да прекосят разстоянието и да придърпат детето след себе си.
-Не.. Моля те. -Изхлипа жената, виждайки погледа на Астерион, вперен в малкото дете.
-Знаеше, че цената ще е висока.
-Моля те ... всичко друго...
-Знаеше, че ще дойда.
-Моля те!
-И знаеше, че ще поискам нещо скъпо.
-Не и детето ми!
-И мъжете, които поиска да убия бяха нечии деца. Нечии съпрузи. Нечии бащи.
-Беше справедливост!
-Както е и това. -Студената усмивка на Астерион посрещна плача на жената.
-Моля те... -Падна тя на колене, стискайки ръката му. С леко ои грубо движение червенокосото създание се освободи от хватката и се наведе така, че лицата им да бъдат разделени само от няколко нищожни инча.
-Сина ти... Или всички останали. Избирай. Една рана или много такива. Но ще те боли. И вината за всичко ... е само и единствено твоя.