welcome
profile
Вход

Забравих си паролата!

top posters
recent topics
Latest topics
» Спам;
Today at 12:36 am by Beelzebub.

» Търся си другарче за Гиф / vol.4
Yesterday at 11:55 pm by Beelzebub.

» Amberle list
Yesterday at 7:14 pm by Amberle Ailani

» Връщане на герой!!!
Yesterday at 12:40 pm by scream.

» Вземане на препоръчителен герой!
Вто Дек 12, 2017 7:55 pm by Justin Мaylor

» Търся си другарче за РП
Пон Дек 11, 2017 10:43 pm by .anna-kat

» Съобщения!
Пон Дек 11, 2017 9:24 pm by scream.

» Savanah Claire/ 23yo /fc: Ashley Greene / witch / TAKEN
Пон Окт 30, 2017 7:11 pm by scream.

» Искам да сменя лик
Пон Окт 30, 2017 4:20 pm by scream.

who is online?
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 3 потребители: 1 Регистриран, 0 Скрити и 2 Гости

.anna-kat

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 65, на Съб Окт 07, 2017 1:50 pm

I don’t need you to fix me. I have learned to love it like this.

Предишната тема Следващата тема Go down

I don’t need you to fix me. I have learned to love it like this.

Писане by Narcisse. on Чет Юни 15, 2017 5:13 pm


N
arcisse; Human; 24; Margot Robbie
Сред близките си е позната като Самър Грейс.


Никоя. Ничия.
Сама.

Нарсис.
Грейс? Не съвсем. Може би само в една малка част от времето си тя бе наистина Грейс.
Самър Грейс.
Сини очи и руса коса. Красиво лице, величествена осанка. Всичко в нея крещеше, че е потомка на рода си, само съзнанието й се бунтуваше. Но коя беше тя, след като отказваше да бъде Грейс?
Мирея. Ирина. Рейчъл. Елена.
Не, тя не беше нито една от тези личности.
Наричаше себе си Нарсис. Това бе далеч от рожденото й име. Това беше псевдоним, който й подхождаше повече от всичко друго. О, нарцисите бяха красиви цветя. Изящни, обаятелни... и така себични. Те бяха единственото, което тя възприемаше с цялото му съвършенство.
Нарсис беше само за онези, които тя решеше, че я заслужават. За всички останали имаше милиони други имена. Не се стараеше да ги помни, не ги повтаряше. Бяха преходни, незначителни. Точно като самите непознати.
Нарсис беше личност, която малцина достигаха.

Гората.
Спомен.

- Елена, ела тук. Моля те, спри.. – Нарсис не се обърна, за да погледне мъжът, който я викаше. Елена? Елена от Троя. Що за сравнение беше това? Никой с толкова малко въображение не й вдъхваше доверие. Чуваше стъпките му, които разравяха есенните листа, докато нейните бяха така тихи. Какъв дисбаланс, каква липса на хармония.
- Тя ме предупреди за теб, каза ми да не те слушам. Тя предвиди какво ще ми кажеш. -  русокоската забърза крачката си. Какво я бе довело тук? Осъзнаваше, че не е сигурна в това. Помнеше малкото момиченце, стоящо до нея в парка.
„Не им вярвай, Нарсис. Недей. Не, те не те познават. Само аз те познавам, единствено аз.”
Гласът на момичето беше спокоен, сините й очи наподобяваха океани. Кой беше способен да не й се довери? Лукавата усмивка наподобяваше на онази, която самата Нарсис често използваше. Кое беше това момиче? Беше я виждала в миналото си, но не си спомняше.. не можеше.
- Тя? Коя е тя? Върни се, ще се нараниш! – ръката му сграбчи нейната. В какво се беше забъркал? – Какво е това за теб, Елена? Игра? Бягаш от мен, караш ме да се страхувам за живота ти... Какво искаш да направя?
Очите му трескаво обхождаха лицето й, търсейки капка надежда. Нещо, което да му покаже, че има смисъл от всичко това, че трябва да се бори за нея. Толкова малко време беше минало, откакто се запознаха, а тя беше завладяла съзнанието му, както никой друг не бе успявал досега.
- Елиът? Господи, това си ти... Реших, че...
- Какво?! Какво реши? – беше прекъсната най-безцеремонно. Ах, как мразеше да я прекъсват, но по  блясъка, породен от ярост, в очите му, реши, че този път ще трябва да му го прости – Не ме позна, това ли искаш да кажеш? Не погледна лицето ми, не разпозна гласа ми? – продължаваше да крещи срещу лицето й, докато очите й се пълнеха със сълзи. Тъжна? Не, по-скоро объркана. Какво се бе случило току-що? Как беше стигнала дотук? Безсилието я тревожеше.
- Но защо ме наричаш Елена? Добре ли си, Елиът? Всичко наред ли е? Не ми измисляй подобри имена.
Пусна ръката й, отстъпи крачка назад. Във всичко това имаше нещо нередно. Беше истина, че именно тази загадъчност, която излъчваше го бе привлякла към нея. Нещата, които бяха толкова далечни от света, който познаваше. Само нейни, неизказани и скрити за останалите - до тях искаше да се добере. Но струваше ли си?
- Как трябва да те наричам? Това е името ти.
- Не.. не. От днес за теб съм Нарсис.


Библиотеката.

- Добро утро. – звънливият й глас перфектно допълваше очарователната усмивка. О, колко очарователно изглеждаше между книгите. Изящна, спокойна, толкова красива. Но в цялата картинка имаше нещо нередно. Винаги имаше нещо нередно.
Косата й.
Къде бяха русите водопади от къдрици?
- Какво си направила с косата си, Нарсис?  - тонът му остана спокоен, също като нея. Вече се беше научил. Знаеше, че ядът бе излишно усилие, трябваше да си пази силите за по-сериозни ситуации, а с нея такива имаше в изобилие.
- О, скъпи.. колко си невнимателен, Елиът. Така е от дни. Какво? Не ти ли харесва? Господи, колко си капризен, а дори не ме поздрави. – раздразненият й тон подсказваше, че на нея така й харесваше, но щеше да се върне към искрящото златисто. Заради него. Вярваше, че би направила всичко... за него.
- Съжалявам. Красива си. – погледът му зашари по нея, докато не се спря върху стъкленият предмет в ръката й – А чашата? Не смяташ ли, че е рано?
- Рано? От кога часът определя желанията ни? Време е да празнуваме, а аз не мисля да прекарам часове в чакане. - Празник? О, годишнината. Вече цял месец му се напомняше за този ден. Беше годишнина, каквато той никога не бе празнувал. – На този ден, преди година за пръв път ме нарече Нарсис. Помниш ли? Разбира се, че помниш. Беше красив ден, подобен на този.. но не валеше.
Цяла година. Цяла година беше минала от онова съдбоносно решение да остане с нея, а тя продължаваше да го изненадва. И очарова. Разбира се, че го помнеше, тогава осъзна колко различна беше. Осъзна, че се нуждаеше от нея, а тя от него – още повече. И сега все още не можеше да достигне до нейната същност, до сърцевината на съзнанието й. Имаше въпроси, чиито отговори вероятно никога нямаше да получи. Тя винаги щеше да пробужда интереса му.
- Да, ще празнуваме, но нека не бъде така. – умоляващата нотка в гласа му я накара да остави чашата на перваза. Не искаше да го разочарова, не искаше да изглежда нелепа в очите му. Та той беше толкова важен, по-важен от всички други. Единственото истинско нещо в живота й.
- Какво да чета, Елиът, кажи ми. – погледът й се спусна по рафтовете, които бе разглеждала хиляди пъти.
- Четеш твърде много. Мислех, че ще празнуваме.
- Недостатъчно е... И ще празнуваме по моя начин.

Елиът завиждаше на книгите. Те получаваха  толкова внимание от нея. Получаваха частица от същността й, до която той никога нямаше да се докосне.
Неодушевени предмети? Не, той им завиждаше.

Червената стая.
Стъпка към реалността.

- Елиът! – писъкът й прониза празното пространство. Какво се беше случило? За части от секундата всичко се беше объркало.
Роклята. Рессторантът. Вечерята.
Пистолетът.
„Изчакай, Нарсис. Не бързай толкова, спомените трябва да бъдат последователни, за да придобият смисъл. Хайде, от самото начало. Можеш.”
Добре, от началото. Но кое начало? Началото й като Грейс? О, да, за момент бе забравила произхода си. Толкова време бе прекарала далеч от семейството си. Ако само знаеха.. Или може би началото й като Нарсис? Да, то беше по-близо до настоящия момент. Но не достатъчно. Нека бъде началото на вечерта.
Елиът й беше обещал изненада. Поредната. Той обичаше да й прави изненади, а тя се влюбваше в тези жестове на внимание от негова страна.
Беше вечеря. Прекрасна вечеря в красив ресторант. А Елиът се стараеше да й покаже, че с всеки ден може да става все по-обаятелен. Но нима бе необходимо? Не разбираше ли какво значи той за нея?
Спомняше си, вечерта беше минала повече от добре. Без странни случки, без изблици на паника. Само те двамата и красивата музика. Но как пистолетът се беше озовал в чантата й? От там го беше извадила преди да... О, Господи!
Падна на колене до тялото му, а сълзите се стичаха по лицето й. Най-искрените сълзи през живота й.
- Елиът... Елиът, не умирай, моля те. – тонът й се променяше. Шептеше, викаше.. щеше да направи всичко, за да получи отговор. – Елиът, обичам те. Не ме оставяй.
Каква ирония. За пръв път изричаше тези думи, цяла вечер бе планирала как да ги каже, а вместо това.. Вместо това натисна спусъка.
Защо? Защо? Какво се беше объркало в нея, коя беше липсващата част, че да стигне до тук? Нима имаше нужда от помощ? Но единственият, който бе способен да й помогне вече не дишаше.
Заради нея.

avatar
Narcisse.
I'm only human
I'm only human

Брой мнения : 216
Points : 224
Reputation : 0
Join date : 15.06.2017

Върнете се в началото Go down

Re: I don’t need you to fix me. I have learned to love it like this.

Писане by Isabella Le Roux on Чет Юни 15, 2017 5:14 pm

Добре дошла


she is the worst kind of killer.
She was perfect, pure m a d d e n i n g sex, and she knew it, and she played on it, dripped it, and allowed them to s u f f e r for it — was it so strange that one was half mad and the other drinking himself to death?

avatar
Isabella Le Roux
Make me a sin
Make me a sin

Брой мнения : 1864
Points : 2195
Reputation : 20
Join date : 07.04.2017

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото

- Similar topics

 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите