welcome
profile
Вход

Забравих си паролата!

top posters
recent topics
Latest topics
who is online?
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 6 потребители: 2 Регистрирани, 1 Скрит и 3 Гости :: 2 Bots

-cursed, Scarlett de Lacroix.

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 65, на Съб Окт 07, 2017 1:50 pm

i'm too proud to say i need anyone else but me.

Предишната тема Следващата тема Go down

i'm too proud to say i need anyone else but me.

Писане by rachelle. on Нед Апр 30, 2017 11:57 am

rachel adler | 25/540 | demon | fire manipulation | margot robbie


Обичам да рисувам. Може би трябваше да кажа обичах. Когато се чувствам добре, наистина добре, понякога хващам четката и оставям ръката ми да се води по течението на безкрайното ми въображение. Това не ми се е случвало от много време. Сама съм си виновна. Позволих на щастието ми да избяга, когато си мислех, че го държа здраво в ръцете си. Явно съм грешала. Грешка, заради която си плащам и до днес и която със сигурност няма да допусна никога отново.
Не мога да си обясня смисъла на живота. Често се питам има ли изобщо такъв. Никога не съм вярвала, че съм на тази земя без причина, но... след толкова много години аз все още не я откривам. Никога няма да забравя деня, в който той ме попита дали искам да бъда щастлива. Не се поколебах дори за миг, казах най-ясното и звучно „да“ в живота си. По-категорично от това под венчилото и в пълен контраст с онова „не“, което чух и което преобърна живота ми.
Липсва ми момичето, което виждах в огледалото. Беше красива. С лъчезарна, искрена усмивка, изразяваща наивното й щастие, но и придаваща напълно различен образ. Небесносините й очи блестяха, сякаш в ирисите й имаше звездички, за разлика от сега – ледени айсберги, пронизващи те до мозъка на костите ти. Не се страхуваше да бъде себе си. Обичаше да рисува. Забавно, нали – как ни преобразява любовта. Чак не мога да повярвам, че вече не съм такава.


преди много, много години; Ню Йорк
- Обичам те.
Последва тишина. Не знаех какво се случва.
- Обичам те.
Повторих, но отново нямаше отговор.
- Обичаш ли ме?
Очите ми се напълниха със сълзи, усещах как капка по капка чашата щеше да прелее съвсем скоро.
- Не.
Точно това беше най-ужасното изречение в живота ми. Той не ме обича. Лъгал ме е. Не можех да повярвам. Започнах да плача, въпреки че се сдържах. Но той просто си тръгна. Погледна ме за последно и си тръгна. А аз седях там, сама, по средата на шосето. Втренчих поглед в червения автомобил, в който той се качи, и потегли. Завинаги. От този град, държава и от живота ми. Но не и от сърцето ми. Сринах се. В буквалния и преносен смисъл на думата. Може би наистина най-ужасният ден от любовта е деня, в който я губиш. Обичах го, обичах го. И още го обичам, въпреки че го потискам.


един месец по-късно
След тръгването му, цялата се чувствах празна. Сякаш в живота ми нямаше смисъл. Превърнах се в безчувствена и меланхонична личност, която не се интересвуаше от абсолютно нищо, освен собственото си благополучие, колкото и да беше възможно. И още съм такава. Именно този случай ме промени. Егоистка, леко злобна на моменти.
Все още помня съвсем ясно деня, в който го видях. Беше съвсем случайно. Той беше красив, чак не можех да повярвам, че човек би могъл да има толкова съвършени черти. Може би защото не беше човек. Това беше Луцифер – името, от което всеки потръпва, когато го чуе. Но не и аз. Забеляза тъгата в очите ми. Последва и въпрос, касаещ причината за това. Отвърнах му, че светът ми е сринат. Човекът, когото обичах, не искаше да ме види повече. Никога, никога. Тотава той ми предложи нещо, което би съблазнило всеки един човек на земята.
-Искаш ли отново да бъдеш щастлива? По-щастлива, от колкото си била някога?
-Да. Да! ДА!
Най-категоричното „да“ в живота ми. Ето така, скъпи приятелю, продадох душата си на Дявола. В буквалния смисъл на думата. Той ми предложи безгранична сила и власт, много пари, слава и всичко, за което можеш да се сетиш. Как можеше да откажа на подобна оферта след всичко, което преживях? Отначало бях изплашена, когато разбрах, че той е Дяволът. Наистина доста изплашена. Но с времето свикнах с факта. Свикнах с това, че съм демон.


когато разбрах коя съм
- Лилит, дъщеря ти е тук – чу се пронизващият глас на Луцифер и той сведе поглед, сякаш гузен от изреченото. – Била е с нас близо двадесет години и не сме го разбрали.
А майка ми просто гледаше втренчено, невярващо. След няколко дни на шок, започнахме да се опознаваме. Открихме доста общи неща. Семейството, при което живях до четиринадесетгодишна възраст (и което бе убито от ловци, мислещи, че това са магически създания), било само маска и прикритие. Закриляла ме е през цялото време, наистина ме е обичала. Усмихнах се. За първи път от години се усмихнах искрено. Вече имало хора, които знаели, че дъщерята на Лилит е сред тях. Стреснах се. Това лошо ли беше? Да, по дяволите, естествено, че беше. Те искаха да ме убият... но не знаеха коя съм. Така Луцифер ми забрани на напускам Ада... и това беше най-ужасното нещо, което ми се случи след като той си тръгна. В продължение на години стоях зад портите и планирах как да се измъкна, подобно на крадците в затворите. Но знаех, че ще ме хванат. Не можех да издържам там нито секунда повече. Така, един ден, просто избягах.
И ето ме тук, в Ню Йорк. Върнах се там, от където започнах. Минаха повече от три века, от както избягах от Ада. Бягах от ловците с векове, но го предпочитах, от колкото подземния затвор. Живеех в страх, че Луцифер ще ме намери, живеех в страх, че и Лилит ще ме намери и отново ще ме върнат там.
Но вече не се страхувам от нищо.
Личността, в което се превърнах, е доста различна и противоположна. Наивна дори. Все още не мога да повярвам как минавах през всички крайности през последните девет века. От момичето с разбитото сърце се превърнах в безчувствената меланхолия, през почти-отново-щастлива, не пропускайки и изплашена. Ами сега? От както избягах от Ада съм просто студена и затворена към всички, напълно безкомпромисна и склонна да убия всеки, който ми се изпречи на пътя. Иронията и сарказмът вървят ръка за ръка с разговорния ми речник, който между другото съдържа доста директни и прями думи, безпроблемно изстрелващи се към околните. Не ме интересува кой какво мисли за мен, нито че ме наричат злобна, манипулативна.
Понякога отново се сещам за наивното момиченце с четката в ръка, което изливаше душата си върху бялото платно. Липсваше ми, но никога няма да съм такава отново. Любовта ме правеше жива. Не съм била жива от двеста години. Не й позволих да се върне.
Обичах да рисувам.

ако може, да ми смените името на rachelle.
avatar
rachelle.
Demon
Demon

Брой мнения : 13
Points : 18
Reputation : 1
Join date : 25.04.2017

Върнете се в началото Go down

Re: i'm too proud to say i need anyone else but me.

Писане by ophelia ansel. on Нед Апр 30, 2017 12:44 pm

Прекрасен герой! Добре дошла! Можеш свободно да пишеш в темите, а щом влезе админ ще оправи профила ти.



dream me the world—
between midnight and morning, drifting along the edges of dreams, i am learning to be gentle, and to silence the storms raging in my head. i am hoping to get lost in the forests of my memories and only hear the trees whispering to me, “you are home.”
avatar
ophelia ansel.
Magician
Magician

Брой мнения : 1701
Points : 1759
Reputation : 22
Join date : 07.04.2017
Age : 19

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите