welcome
profile
Вход

Забравих си паролата!

top posters
recent topics
Latest topics
» Спам;
Today at 12:36 am by Beelzebub.

» Търся си другарче за Гиф / vol.4
Yesterday at 11:55 pm by Beelzebub.

» Amberle list
Yesterday at 7:14 pm by Amberle Ailani

» Връщане на герой!!!
Yesterday at 12:40 pm by scream.

» Вземане на препоръчителен герой!
Вто Дек 12, 2017 7:55 pm by Justin Мaylor

» Търся си другарче за РП
Пон Дек 11, 2017 10:43 pm by .anna-kat

» Съобщения!
Пон Дек 11, 2017 9:24 pm by scream.

» Savanah Claire/ 23yo /fc: Ashley Greene / witch / TAKEN
Пон Окт 30, 2017 7:11 pm by scream.

» Искам да сменя лик
Пон Окт 30, 2017 4:20 pm by scream.

who is online?
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 3 потребители: 1 Регистриран, 0 Скрити и 2 Гости

.anna-kat

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 65, на Съб Окт 07, 2017 1:50 pm

Before you can kill the monster you have to say its name.

Предишната тема Следващата тема Go down

Before you can kill the monster you have to say its name.

Писане by verlaine. on Съб Апр 29, 2017 12:33 am


verlaine "vera" de luca
She was a dreamer,
born into a court
of nightmares.

Verlaine “Vera“ De Luca/ Elena Marino
demon, 21/ N/A; mafiosa
fc: Barbara Palvin
____________________

“I come to lead you to the other shore;
into the еternal darkness; into fire and into ice.”
 
-          Елена?
Очите й светнаха при споменаването на истинското й име. За момент заблестяха по онзи забравен начин, който бе изчезнал заедно с всички останали спомени за съществуването на такъв човек през времето. Всички следи бяха заличени, изгорени и изтрити – унищожени заедно със старата й същност. Тлеейки в пламъците, гаснейки бавно като несъществуваща й душа. Елена Марино вече бе един призрак, един далечен, несъществуващ блян, изгубен измежду плоскостите на времето и пространството – в празното измерение помежду им, в което нямаше нищо, но в което всичко бе нейно.
Понякога обичаше да гледа звездите. Съсредоточаваше погледа си върху една определена точка в далечината, която не можеше наистина да фокусира със зрението си, било то и демонско, но която знаеше, че все пак бе там, в черния, мъглив безкрай, от който тя самата идваше. Там тя съзираше всичките си отдавна избледнели вярвания и мечти, които сега бяха като мъртви цветя, напомнящи й за провала в грижата й за тях. Гниеха вътре в нея, но тя не можеше да се отърве от тях – бяха пуснали корени твърде надълбоко, за да можеше да ги изкара; корени на злото. Вместо това ги събираше и разпиляваше по висината над нея, наричайки звездите на по едно от тях. Така, блестейки, съществувайки, винаги й напомняха за това, което бе, но никога повече нямаше да бъде; за всичко, от което се бе отказала и от което я бяха принудили да се откаже; за момичето, в чиято сянка се бе превърнала.
Вече не гледаше звездите често.
Но сега те блещукаха така ярко над нея, горяха. Като че ли я викаха, шептейки името й, уморени от тънещото в забрава съществуване, на което Верлейн ги бе обрекла, разпилени самотни като мъниста, прекалено далеч едно от друго, за да се съберат. Бледните им, линеещи усмивки чезнеха в мрака, но не успяваха да скрият тъгата, плуваща в очите им, които в един паралелен свят биха могли да бъдат огледало на нейните. Но това бе в една друга реалност, в която тя не се опитваше да заключи всяко едно нещо, което чувстваше, дълбоко във вече небиещото си сърце, стремейки се да се превърне в една празна, студена личност, функционираща на автопилот – в просто една роботизирана, куха машина, надянала маската на безразличието, която от толкова носене се бе превърнала в продължение на лицето й. Звездите не можеха да скрият истинската си същност, искряха прекалено ярко, за да останат незабелязани. Верлейн обаче бе тъмната сянка, спотайващата се в ъгъла, миг преди светлината съвсем да я разнищи.
Гледката спираше дъха й. Хипнотизиращите я кули се извисяваха в далечината, блестейки на лунната светлина като кости, ала въпреки това не преставаха да я изумяват с призрачната си красота. Морето се бушуваше в далечината, нарушавайки цялостното спокойствие на пейзажа отвъд малкия й свят, в който момичето се бе затворило. Вълните му се разбиваха в скалите, прекратявайки краткотрайния си живот. Последният им дъх се разнасяше из атмосферата от вятъра, втъкавайки се измежду нишките й. Всичко бе притихнало и замряло, пусто и празно.
Изключително красиво.
Картината, извисяваща се пред нея, бе като метафора за самата й същност - прелестна, изтъкана от неописуема красота. Ледените й очи бяха прозореца към несъществуващата й душа; телескопът, чрез който можеше да бъдат видими звездите, скрити иззад тях. Дългата й коса бе като течна жар, буен огън. Ледът и огънят се смесваха в същността й, изграждайки едно противоречиво произведение на изкуството, което не всеки разбираше. Но това не бе проблем.
Все пак самото изкуство не бе за всеки.
Девойката бе една красива обвивка, очароваща с външността си. И това бе достатъчно за повърхностния й, копнеещ за власт съпруг, обсебен от самата идея за нея. Той не виждаше иззад това, което тя му представяше, иззад маската, която се бе научила така добре да носи. И защо му бе? Тя бе всичко, което един мафиот би желал в съпруга – изключителна; привидно смирена, тиха, подвластна му. Искаше я, притежаваше я и това успяваше да изпълни сърцето му по един извратен и гнусен начин. Това не бе любов. Само че Елена Марино бе израснала в същия подземен свят на убийства, лъжи и нещастие, и го разбираше. Николи де Лука бе хладен и жесток, но импулсивен мъж, страстен само когато ставаше въпрос за империята му от кръв. Бе убил четиримата си братя, за да наследи баща си, а после бе отнел и неговия живот.
Но главата на, съществуващата още от зората на Коза Ностра, зародила се в Сицилия, фамилия не познаваше жена си. Не знаеше, че Верлейн де Лука всъщност бе Елена Марино и че под тази прелестна фасада, иззад която се криеше истинската й същност, се намираше една куха, изпълнена със злъч и желание за отмъщение, жена, която чакаше тихо и търпеливо правилния момент, за да направи с него това, което баща му бе направил със семейството й.
Марино и Де Лука бяха били в кървава война още от началото, винаги всичко им бе било недостатъчно. Бяха взимали животи един от друг и се бяха борели за надмощие, докато накрая едните не бяха били завинаги заличени от сърцето на Италия. Елена Марино бе умряла в онзи пожар, заедно с всички живи членове на семейство Марино, който бе имал за цел да изтрие още една мафиотска фамилия от списъка на останалите такива. Но в онези последни моменти, в които пламъците бяха милвали кожата й и бяха шептели ласкаво в ухото й, тя бе дала дала живота си на Верлейн де Лука - бе загубила своя и бе продала душата си.
За нея всичко бе зима и студ. Но това си бе нейната зима и тя сама бе избрала да остане тук.
Вятърът си играеше с косата й, разпръсквайки я наоколо като множество фини искри, лумващи в пламъци с последния си дъх. Танцуваше нахално, дори безсрамно по кожата й, като че ли за да й напомни за привидно изцяло новия свят, в който бе попаднала като неканен гост, добре знаейки, че тя се опитваше да забрави именно това, разкривайки й спектър от ярки и нови изживявания, до които досега тя не се бе докосвала, сякаш за да я спечели, да я накара да остане. Но тя познаваше този свят и бе минала през всичко, което можеше да й предложи, сега върнала се, за да го свали в краката си. Без да знае това, вятърът я милваше като страстен любовник, викащ я с тихия си глас, но Вера добре знаеше, че любовниците никога не оставаха просто такива и все някога поискваха нещо в замяна – нещо, което тя никога не можеше даде. Затова и пренебрегна поривите му, остави го да брули кожата й в изблика си на отчаяние и разочарование със спомена за едно далечно минало, в което тя също като него се бе опитвала да счупи нещо друго, за да не рухне сама на парчета.
Бе продала душата си, за да стигне до тук, а после бе пожелала да замени човешката си същност с демонска. Понякога злодеят бе герой в своята собствена история.
Извърна се по посока на твърдия глас, пропит с изненада. Пламъци заиграха дяволито в очите й, докато лукава усмивка изгря върху устните й.
-          Знаеш, че тук не използвам това име. Но можеш да опиташ с Верлейн.
Погледът й се плъзна към Феличи, изучаващ я с безсрамен интерес и нещо друго в изражението му, което тя не можеше да разгадае. Чичото на съпруга й бе безскрупулен и безсъвестен, готов да участва в гибелта на собствения си племенник в името на властта.
-          Как смяташ да го направиш? Как се убива един крал?
Вторият въпрос бе риторичен, имащ за цел да й покаже колко абсурдно бе мисленето й и колко невъзможен бе планът й, защото, макар и привидно да бе простичък, нямаше как да прикрие следите си. Според него. Но Елена не бе стигнала до тук само с красотата си, затова в отговор тих, звънлив, но празен от страна на хумор, смях се изплъзна от устните й и огласи тишината.
-          Кой въобще вярва все още в крале?
Долу под нея, в градината, Николи де Лука разгорещено лаеше в телефона си на италиански, без да забелязва жена си на балкона. Мъжете имаха лошия навик вечно да подценяват жените, да ги възприемат като красиви играчки и прелестни трофеи, чието единствено призвание е да блестят върху полиците им. Да не ги приемат за равни, да ги причисляват като същества втора категория. Но същите тези уверени, “силни” мъже всяка нощ падаха в краката им, когато животинската страст вземеше връх и те загубеха ума си, виждайки само в червено. Тази лабилност, слабост и липса на контрол бяха тяхното падение. Не виждаха заплахата, не я обмисляха и анализираха. Тя дори не бе опция, защото това бе “просто една жена”. Слаба, крехка, никоя.
През по-голямата част от живота си Верлейн бе била трофей. Бе била невидима – задължителна част от играта.
Но не бе просто една жена.
И вече не бе плячката, не бе ничия жертва. Бе хищникът.
Костите й не бяха от злато, което да претопиш за короната си или което да използваш за трона си. Очите й не бяха светлината, която води. Те бяха мракът, който те поглъща, който те разнищва на съставните ти части. Устните й не бяха изкуплението за черната ти душа, те бяха последният ти грях.
Не беше нещо, което можеше да бъда притежавано.
Погледът й се рееше привидно разсеяно настрани, докато Верлейн изчисляваше за пореден път минутите и секундите, вдъхвайки им живот с помощта на места и лица – с неговото лице. Добре знаеше колко пируета трябваше времето да изпълни върху малкия й ръчен часовник, преди да минеше към следващата стъпка от плана си, превръщащ я в случаен наблюдател на това, което предстоеше да се случи. Само че Вера не вярваше в случайностите и не харесваше времето. За нея първите бяха просто една друга възможност да не наричаш нещата с истинското им име, а второто бе просто една нереална абстракция, която нямаше значение в огромния, тъмен космос, където царуваше нищото, което щеше и да продължи да го прави дълго, след като хората вече бяха на прах.
А, докато думите напускаха устните й, Николи де Лука поемаше последния си дъх.
Защото миг по-късно фините й, белязани с отдавна изличена кръв, пръсти се намериха обвити около пистолета, махайки предпазителя. Оръжието възпроизведе само един куршум, оставяйки го да почива в лявата част на гърдите на съпруга й. Той бе отнел сърцето й и сега тя отнемаше неговото.
Само един куршум бе достатъчен, за да превърне Елена Марино в следващата глава на фамилията Де Лука, да я приближи по-близо до отмъщението, за което така жарко копнееше.
- Понякога кралят е жена.
Вече не гледаше често звездите.
Тя бе Верлейн де Лука и имаше намерение да ги разклати.
 
“Vengeance is in my heart, death in my hand,
blood and revenge are hammering in my head.”
 



Последната промяна е направена от verlaine. на Съб Апр 29, 2017 12:46 am; мнението е било променяно общо 1 път
avatar
verlaine.
Demon
Demon

Брой мнения : 22
Points : 36
Reputation : 2
Join date : 19.04.2017

Върнете се в началото Go down

Re: Before you can kill the monster you have to say its name.

Писане by scream. on Съб Апр 29, 2017 12:44 am

Прекрасен герой!!
Добре дошла
avatar
scream.
Administrator, King of Heaven
Administrator, King of Heaven

Брой мнения : 3836
Points : 4213
Reputation : 122
Join date : 07.04.2017
Age : 20

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото

- Similar topics

 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите